Не знам само аз ли съм преситен вече от мачове, но това е второто поред световно, което го приемам просто като част от фона. Да не се връщам чак толкова назад през 80-те и 90-те години, когато времето и животът буквално спираше и всичко се въртеше около Мондиала, но дори и при по-скорошните първенства - тези от 2000-те, та чак до Русия 2018 г. тръпката бе несравнимо по-силна. Може и да е от възрастта - вече минах 50, явно приоритетите се сменят, но не е същото като преди. Това разводняване с цели 48 отбора /говори се, че на следващото световно ще са 64 ?!?, за сравнение - в Аржентина’78 са 16/, местенето по никое време през зимата, както бе в Катар, домакинство на цели три държави и свързаните с това неудобства по отношение на логистиката, бруталната комериализация плюс някои други фактори като огромния брой мачове, които се натрупват върху водещите играчи, което неминуемо води до преумора, а оттам и до по-слаба цялостна продукция, няма как да не даде негативно отражение. Освен това имаме седмо поред първенство, в което не участва България. Далеч по-интересно ми е европейското например, въпреки, че и там се увеличи драстично броя на участниците - до 1992 г. се класираха само по 8 отбора за финалите и битката бе жестока, тъй като участваха само най-силните и нямаше “пълнежи”. Любопитно ми е дали и при други го има това усещане.